Такова нещо като “щастлив развод” няма. За разведените родители това може да е шанс за ново начало, нова любов. Те имат своето право да потърсят щастието си другаде – но детето няма как да намери другаде липсващата си половина, а именно липсващия родител.

Когато семейната среда е нездравословна или травмираща за детето – ясно е че идеален вариант за него, в който мама и татко да са щастливи заедно , е невъзможен. За детето е тежко да вижда родителите си страдащи. Тук и двата варианта – и заедно, и разделени все ще носят своите негативи и се търси “по-малкото” зло от двете…

Детето се създава от две клетки! Има нужда от мъжка и женска енергия, за да намери баланса и да се научи на даване/получаване в света около себе си. Мама и татко носят различни послания и никой не може да замести или компенсира другия. Детето е 50% мама и 50% татко през целия си живот. Дори когато не ги познава или рано са починали. Семейната система има свои закони и един от тях е, че ние винаги търсим липсващия родител, за да сложим липсващото парченце и да се почувстваме цялостни. Търсим бащата, който не ни е отгледал, в очите на мъжа, шефа, терапевта…Още по-сложно е, ако липсващата фигура е мама. И това търсене е несъзнателно. Чувам клиентки как споделят, че бащите им са били алкохолици, агресивни или студени и те са щастливи, че рано са се откъснали от тях. Но после работейки заедно откриваме… че търсят любовта на този непрокопсаник навсякъде около себе си… И често привличат същия типаж партньор или пък сменят различни партньори, но все нещо им липсва, чувстват празнота – детската част в тях търси обичта и подкрепата на татко.

Колкото повече отхвърляме нещо – толкова повече сме свързани с него и идва в живота ни. За душата на детето двамата родители са еднакво значими! Винаги! Макар на физическо ниво да отхвърлят единия от тях. Колкото повече чувам “ а, нямам проблем с баща си, ние отдавна не поддържаме връзка” толкова повече разбирам, че проблем има – и то голям!

Марк Уолин казва, че този проблем рядко е осъзнат и често се проявава под формата на болести, депресии или висока тревожност. И в личната терапия това изкрастализира..

Тук искам да отворя една скоба – да решите да запазите брак, който травмират вас и детето с идеята “ в името на детето” е безсмислено. Ако отношенията вече са деградирали няма какво позитивно да дадете на детето – то ще се ре-травмира всеки ден, виждайки конфликти и насилие! Особено ако има насилие! Ако знаете с колко жени работя, които все още плачат, сещайки се как татко е удрял мама… не им го причинявайте. Освен това така давате погрешен модел кое е “ нормално семейство”. Така че има случаи, в които раздялата е по-доброто решение за детето.

И тук е въпросът как да запазим душевния мир на детето, ако раздялата вече е факт?! Ако децата ви са под 18г споделеното родителство е най-щадящо за тях – тоест споделяте грижата за детето с другия родител. Често майката ползва детето като разменна монета в болката си – ако мъжът я е наранил, забранява достъп до детето. Така наказва мъжа до себе си… но детето е още по-потърпевшо ( това важи, ако бащата е ресурсен и иска да се грижи за детето). Мъжете може да са ужасни партньори, но добри бащи… Ако сте в подобна сложна ситуация потърсете психолог да погледне обективно и да предложи най-добрия вариант за детето. И двамата родители трябва да участват активно в отглеждането, без значение дали живеят заедно. Това не е лесно – но не е невъзможно.

Ако вече сте зрели хора и вие сте израснали без единия родител, по различни причини – работете по реконструкция на миналото ви, за да интегрирате любовта на липсващия родител в себе си. Това ще отключи полето ви енергийно и в живота ви ще се отворят нови възможности – за партньор, работа, реализация, мисия… Повярвайте ми – говоря ви от опит!

В психологията, когато се работи с дисфункционални семейства, първо винаги изследваме има ли ресурс семейството да се запази! И чак ако такъв ресурс липсва – обсъждаме варианти за раздяла. Трудно е понякога да се намери баланс хем партньорите да са доволни, хем детето да е щастливо. Но е хубаво родителите да са наясно, че имат ли проблемни отношения помежду си – и заедно, и разделени детето все ще страда. Няма безболезнена раздяла. И цената най-често я плащат децата.

Моят апел е – ако сте в сложна ситуация, проявете осъзнатост и отговорност. Потърсете външен ресурс, ако сте в задънена улица. И дръжте в главата си идеята, че за детето щастие е да има и двамата родители до себе си – обичащи го и подкрепящи го! Дори разделени помежду си. Само така ще преживее своята цялостност и завършеност. И ще открие ресурсите в себе си и от двата рода – и на мама, и на татко. Силата му е там – да не му я отнемаме!

Зная, че идва Коледа и трябва да ни е светло и празнично, но не мога да остана безпристрастна! Напоследък все повече се свързват с мен жени, станали жертви на сексуално насилие като деца. Да, в България. Да, от близки. И това не е американски трилър, а българска реалност. Като родители нека бъдем информирани и да не си затваряме очите, само защото е грозно и отблъскващо!

Ето няколко мита, които е хубаво да бъдат разбити:

– сексуалното насилие е рядкост – ами не, случва се много по-често отколкото ви се вярва… това, че не знаем за нещо, не значи, че не съществува! В Америка има доклад по темата, че всяко 10- то дете е било жертва на насилие или блудство

– случва се в неграмотни/бедни семейства – точно обратното, случва се в образовани, високо – интелигентни семейства

– насилникът трябва да е луд – нищо подобно! Насилникът е психически здрав, изглежда нормален и вероятно ви е близък

– насилниците са непознати – за съжаление точно обратното; при насилие над деца под 12г възраст насилникът в 95% от случаите е от семейството или близкия кръг ( децата се доверяват на познати и близки хора и лесно стават жертва там)

– по-застрашени са момиченцата – няма такава статистика; и двата пола са еднакво потърпевши

– детето само си го проси – безумно е дори да си го помислите; без значение как се държи детето, то никога не може да е отговорно за подобно насилие над себе си

– ако се случваше често, щяхме да знаем – ами не, само 20% от насилените деца го споделят в зряла възраст, повечето отнасят тази тайна в гроба; затова и обществото остава някак сляпо за подобни инциденти

– насилникът е самотен, незадоволен, бездетен – напротив, той почти винаги е семеен, с деца… и лесно подлъгва детето, а вие лесно му гласувате доверие

Приканвам ви като родители – говорете за това с децата си! Обяснете им, че никой няма право да прави нередни/тайни/срамни неща с тях и винаги трябва да ви споделят, дори само ако има намеци за нещо подобно. След като разговарям с подобно жертви виждам, че най-много са страдали затова, че не са знаели как да го кажат на родителите си… особено ако насилникът е близък роднина/познат. И тук ние като родители трябва да имаме контрол над контактите на децата ни, както и да наблюдаваме за промяна в настроението/поведението на детето. Питайте децата първи, ако нещо ви тревожи, защото на него ще му е много по-трудно въобще да започне подобен разговор!

Децата са наша отговорност! И най-святото нещо! Всякакво поквара над тях е недопустима и подсъдима! И цялото общество носим отговорност! Всеки от нас като възрастен отговаря за всички деца – наши или чужди!

Нека бъдем осъзнати, бдителни и да им осигурим безгрижното детство, което всяко дете заслужава!

Днес една разтревожена мама ме потърси за помощ по повод двете й деца, които растат в нехармонична семейна среда. Проблемен татко, постоянно конфликти и те проявяват признаци на тревожност, разсеяност, агресия, отдръпване, ниски постижения в училище…. Въпросът е как да помогна на децата си?!

Радвам се на такива отговорни и социално ангажирани майки – и да, препоръчах й няколко добри детски психолози. Но не очаквайте чудеса от психолога! Защото проблемът не е в поведението на детето – а в средата, която го провокира… Детето, като едно огледало, просто отразява света, в който пребивава.

И не е лесно да се работи с деца, защото отговорността за тяхното психично и емоционално здраве е на родителите им. Те често водят децата си на дивана в терапевтичния кабинет, а всъщност те са хората, които трябва да седнат там. И въпросът не е защо детето ми е “болно”, а какво го разболява!

Децата са Любов! Винаги! И ако проявяват тревожна, агресивна, проблемна симптоматика нека се запитаме – “ не какво не му е наред на това дете”, а “какво не е наред в средата или грижата за него”!

То е като цвете, неполивано, засадено в камениста почва, оставено на силна буря – естествено е да залинее и да се прекърши.

Наторете почвата обаче, облейте го с вода и слънце… и се любувайте как разцъфва

Понякога малки промени в средата водят до големи промениДруг път се изискват крайни мерки и решение с цел запазване детския свят на подрастващото… И не казвам, че е лесно. Но решението е там. И ние като възрастни трябва да поемем отговорността и да се погрижим за тази цветна градина – а после да се радваме на красотата и аромата й